„Категорично България има нужда от регулаторна реформа. Тя трябва да легне в основата на подготовката на нормативните актове. В противен случай ще продължаваме да бъдем свидетели на многобройни опити за прокарване на полуграмотни закони в Парламента.
Многократно съм имал поводи да критикувам качеството на законодателната дейност. Тя се дължи на липсата на координация на съответните звена в изпълнителната власт, които подготвят законопроектите и на липса на изграден механизъм, който да филтрира предлаганите законопроекти.
Що се отнася до правното съзнание, има първи наченки за неговото издигане. Доказателство е все в по-голяма степен съобразяване с червения светофар и пешеходните пътеки.
Липсата на оценка за въздействие на законодателството води до мултиплициране на грешките, които се отразяват във всички сфери на обществения живот. Стига се до неконтролируеми промени в едни и същи нормативни актове, оттам – до загуба на обществена енергия, до загуба на финансови и други ресурси и до непредвидимост на правната регулация.
Безусловно има потребност от учебна дисциплина „Законотворчество” или „Нормотворчество”.”
Още в рамките на късния социалистически режим в България съществуваха механизми за подготовка и осигуряване на взаимно съответствие на нормативните актове (в рамките на тогавашния Държавен съвет съществуваше специализирано звено, в което участваха най-авторитетните представители на доктрината). Подобна практика бе възпроизведена и в периода 1995-1997, а след това от 2001 до 2009 чрез Консултативния съвет по законодателство на Народното събрание.
Качеството на законодателството е приемливо, но нивото на неговото прилагане не отговаря на очакванията.
Считам, че последователността на въвеждане на механизма на оценката на въздействието на законодателството в България трябва да бъде – детайлна теоретична обосновка и очаквани резултати, нормативна уредба (и по-конкретно Закона за нормативните актове) и практическа реализация.
„Регулацията не се свежда единствено и само до технически параметри на един нормативен акт или до характеристиките на законодателния процес. Обществената регулация е каскада от системни взаимносвързани действия, обединени от общи цели и подчинени на обща стратегия.
Качеството на законодателството днес в България може да бъде определено като мизерно. Формално страната ни е реципирала цялата европейска регулаторна рамка, така че би следвало обществените практики в тези области да следват европейските образци. Не ги следват. Налице е обаче същностна неподготвеност на българското общество да приеме и упражнява тази сложна регулаторна инфраструктура. А причината накратко се свежда до това, че българският обществен дизайн е структуриран и функционира по принципно различен начин.
Оценката на въздействието на законодателството изхожда от очевидната предпоставка, че законодателството не е цел сама по себе си. Законът е средство за постигане на цели и по-общо – за разрешаване на определени обществени проблеми. Следователно ОВЗ трябва да „покрие” целия регулативен кръг от изначалния проблем, подлежащ на разрешаване, през средствата и пътищата, които водят до това и конкретните резултати, постигнати или непостигнати в хода на това упражнение.
Липсата на реална разгърната система за оценката на въздействието на законодателството в България води до „декоративно” и декларативно законодателство, което външно може да наподобява най-добрите европейски правни образци, но да не е в състояние да произведе съответните обществени реалности. Ясно е, че реалното внедряване на ОВЗ е кардинален елемент от сърцевинна обществена реформа, а не поредното екзотично нововъведение, внедрено по второ направление.
Понастоящем студентите по право в нашите ВУЗове, по наследена историческа традиция биват ангажирани в една безкритична позиция спрямо т.нар. „законодател”, една мистична фигура без реално социално съдържание. На младите хора следва да е ясно, че законодателният процес е преди всичко борба на идеи и интереси, от които зависи нашия живот.”
„Регулацията не се свежда единствено и само до технически параметри на един нормативен акт или до характеристиките на законодателния процес. Обществената регулация е каскада от системни взаимносвързани действия, обединени от общи цели и подчинени на обща стратегия.
Качеството на законодателството днес в България може да бъде определено като мизерно. Формално страната ни е реципирала цялата европейска регулаторна рамка, така че би следвало обществените практики в тези области да следват европейските образци. Не ги следват. Налице е обаче същностна неподготвеност на българското общество да приеме и упражнява тази сложна регулаторна инфраструктура. А причината накратко се свежда до това, че българският обществен дизайн е структуриран и функционира по принципно различен начин.
Оценката на въздействието на законодателството изхожда от очевидната предпоставка, че законодателството не е цел сама по себе си. Законът е средство за постигане на цели и по-общо – за разрешаване на определени обществени проблеми. Следователно ОВЗ трябва да „покрие” целия регулативен кръг от изначалния проблем, подлежащ на разрешаване, през средствата и пътищата, които водят до това и конкретните резултати, постигнати или непостигнати в хода на това упражнение.
Липсата на реална разгърната система за оценката на въздействието на законодателството в България води до „декоративно” и декларативно законодателство, което външно може да наподобява най-добрите европейски правни образци, но да не е в състояние да произведе съответните обществени реалности. Ясно е, че реалното внедряване на ОВЗ е кардинален елемент от сърцевинна обществена реформа, а не поредното екзотично нововъведение, внедрено по второ направление.
Понастоящем студентите по право в нашите ВУЗове, по наследена историческа традиция биват ангажирани в една безкритична позиция спрямо т.нар. „законодател”, една мистична фигура без реално социално съдържание. На младите хора следва да е ясно, че законодателният процес е преди всичко борба на идеи и интереси, от които зависи нашия живот.”
„Свръхрегулацията е не по-малка опасност за демократичните общества от аномията. Свръхизобилието от нормативни актове е патология, която може да фатална за правата на личността и правната сигурност.
Понятието регулаторна реформа следва да се мисли в този по-широк контекст на гарантиране на върховенството на правото и правата на личността, като необходима стъпка за укрепване на демократичните принципи в нашето общество.
Въвеждането на оценката на въздействието на законодателството и политиките е силен инструмент за превенция на възможните злоупотреби и може да бъде използван като „механизъм за ранно предупреждение“, така че общественото благо да не бъде жертвано за краткосрочни конюнктурни облаги на малки организирани групи.
Качеството на законодателството със сигурност не е добро, но не само защото „толкова можем“, а най-вече заради целенасоченото манипулиране на определени нормативни корпуси, имащи пряко отношение към упражняването на власт и разпределението на обществен ресурс.
Оценката на въздействието на законодателството дава възможност за аргументиран избор между няколко алтернативно добри предложения за законова уредба (или политики), като от съществено значение е обратната връзка, която се получава от заинтересованите страни. От значение е както адекватната оценка на разходите и ползите от вземането на съответните решения, така и тяхното контекстуализиране.
Липсата на ОВЗ допринася за това малки групи да имат непропорционално голямо влияние върху законодателството и вземането на управленски решения. Един от начините да се прекъсне корупционната верига в законодателния процес е именно чрез възвеждане на ОВЗ. Трябва да се въведе с императивни правни норми на ниво закон, както в изпълнителната, така и в законодателната власт. противното би означавало да се създаде възможност за заобикаляне на ОВЗ.”
На нормотворчеството следва да започне да се гледа като на най-видимия и отчетлив резултат на едно управление, като крайния продукт, който управляващите създават и оставят след себе си, като своеобразната възвращаемост на избирателната инвеститура, като насрещността, която избирателите получават срещу своя глас.
Качеството на законодателството ни е лошо, просто защото то е лишено от най-елементарна система за гарантиране, следене и оценяване на неговото качество, което означава, че обективно е невъзможно то да е добро. Това позволява лишени от смисъл и логика решения да бъдат превръщани в правни норми, като авторите на тези решения не са задължени да покриват каквито и да било критерии за интелигентност и образование и са изначално освободени от отговорност за тях.
Нашият съвременен живот е въпрос на доказване – в работата, в бизнеса, в обществото. В ЕС вземането на информирани решения, базирани на най-добрите доказателства, събрани по прозрачен начин и оценени експертно с научно безспорни методи стои в основата на законодателстването. В България вземането на законодателни решения, базирани на доказателства е все още екзотика. Това създава необятна свобода за всякакви решения на лицата, което моментно са на власт – конюнктурни, популистки, корпоративни, тясно партийни, краткосрочни, често откровено глупави и т.н.
ОВЗ е механизмът, чрез който законодателството може да бъде разглеждано в неговата динамика преди и след неговото приемане, чрез използване в законодателния процес на методите за изследване, прилагани от правната наука, от социологията на правото и социологията, от общата икономическа теория и други.
Мечтая си за деня, в който някой български министър – председател, подобно на сегашния британски премиер Дейвид Камерън, излагайки приоритетите на своето управление произнесе следните думи:
„Искам да сме първото правителство в модерната ни история, което да остави в наследство намалена обща регулаторна тежест, а не увеличена.”
Из писмо на премиера Дейвид Камерън до Кабинета на министрите, 6 April 2011.
